снимки: Никола Михов, текст: Валери Гюров

Биография: Димитър Тасев е роден на 31 март 1937 г. в София. През 1964г. Завършва Националната художествена академия, специалност „Плакат“, в курса на проф. Александър Поплилов, и започва да работи като плакатист в Народния театър за младежта. През същата година създава запазения знак на фестивала „Златният орфей” . Прави самостоятелни изложби в България и Германия, участва в изложби в Будапеща, Рим, Осло, Ню Йорк и Аман. Негови работи са показвани на международните биеналета на плаката във Варшава, Лахти и Монс. Работи и в областта на пространствения дизайн. Проектира българските национални експозиции в Лайпциг, Берлин, Виена, Брюксел, Москва, Стокхолм, Лагос,Дамаск, Милано и др. Творби на Димитър Тасев са публикувани в редица престижни сборници като: Graphis, Neue Werbung и NOVUM Gebrauhsgraphic. През 1983 г. става доцент, а 1993 и професор в НХА. Носител е наградата „Александър Жендов“, орден „Кирил и Методий“ първа степен, Първа награда от Триеналето на плаката, наградате на съюза на българските архитекти, годишната награда на СБХ и наградата на Световната организация за детски театър „АСИТЕЖ“. Проф. Тасев е почетен член на ADC Bulgaria, а негови плакати са в колекциите на музеите на плаката във Варшава и Лос Анджелес.

С: Кога и как започнахте да се занимавате с рисуване?
ДТ: Рисувам още от дете. Още като ученик правихме стенвестници с моя съученик Пешо, след това бях в техническото училище, после ме взеха в казармата, но през цялото време не съм спирал да рисувам. Баща ми искаше да стана инженер, а аз исках да бъда художник. След казармата ме приеха в Академията, бях добре подготвен от моя учител Кольо Черния, приеха ме специалност плакат при проф. Александър Поплилов, учих 6 години и завърших с отличие. Още тогава се интересувах от международни плакатисти, изучавах ги и се влияех от тях, особено от поляците.

С: Как започнахте работа?
ДТ: Завърших академията 1964-а година и две-три години по-късно ме взеха на работа в Младежкия театър. Специфичното беше, че там имаше по две постановки – една следобедна и една вечерна. Така ми се налагаше да правя два пъти повече плакати. Лека полека започнах да изграждам собствен стил в стремежа си да се откроявам сред останалите.

С: С какво ви привлече плакатът?
ДТ: Плакатът е специфичен, за разлика от другите печатни издания, се гледа от голяма дистанция: в движение, от колело, от автобус. Затова и се рисува различно, трябва да е цветен и шармантен. Трябва да бъде много комуникативен. Той няма и специално място, например на улицата трябва да седи здраво на колоната, редом до други плакати. Той е много чаровно изкуство, прилича малко на джаза и на модерния балет, ударен и синтезиран. Чувствах се някак си удовлетворен. Ставаш всеки ден с надеждата, че ще се случи нещо хубаво. Дните не са сиви, винаги си в очакване.

С: Откъде черпехте сведения за световните тенденции в развитието на плаката?
ДТ: В библиотеката на Художествената академия и Народната библиотека имаха абонамент за германското списание „Новум”, за швейцарското „Графис” и за англисйското „Модърн публисити”. Обучението ми в областта на плаката беше в библиотеката, имах ли проблем – отивах там. Когато познати пътуваха на запад, винаги им поръчвах по някоя книжка или годишен сборник, всичко се внасяше нелегално.

С: Как попадаха ваши неща в западни списания?
ДТ: Единственият начин беше чрез международните биеналета, оттам харесваха дадени творби и ги отпечатваха. Отправяли са ми и лични покани, но там беше по-сложно, тъй като трябваше да се прати отпечатък, минаваше се през митница и куп други усложнения.

С: Имали сте дори изложба в Берлин.
ДТ: Поканиха ме да направя изложба в културния център в Източен Берлин и аз много се зарадвах. Отпечатах нещата, имаше, разбира се, одисеи, комитет гледа плакатите и така. Изложбата после отиде и в Западен Берлин. Имал съм участия и във Варшава с Петър Петров, в Будапеща със Старейшински и Чехларов, в Букурещ. Пращал съм неща във Франция, Мексико, Япония, в СССР и на други места.

С: Разкажете някой интересен случай свързан с изявите ви в чужбина?
ДТ: Ами например „Сезонът на големите дъждове” го купиха в Лос Анджелес. А този плакат ми се опъна доста, защото пиесата беше за студенти, не много дълбока и не особено ангажираща… Тогава художникът на Младежкия театър ме провокира по някакъв начин и стигнах до тази абсурдна идея с пилето, което хем лети, хем се пази с чадър. Така след някаква световна изложба плакатът стигна до Националния музей в Лос Анджелес.

С: Предполагаме, че по това време сте били приятели с останалите плакатисти?
ДТ: Да, разбира се. Бяхме колегия и полагахме много усилия да сме добри плакатисти! Полските плакати ги учехме наизуст, конкурирахме се. Имаше и изложби на полски плакат у нас, дори Бешков има едно специално изказване по този повод. Но аз си давам сметка защо те дърпаха толкова напред. Ами те имаха 12 милиона поляци в САЩ и Канада, които по някакъв начин са връщали информация и знания към Полша. Затова и Полша беше най-бунтарска, оттам обърнаха и комунизма. Всъщност, след поляците, ние имахме най-добрата школа в Европа. По-добри от германци, чехи, унгарци и т.н.

С: Кога според вас бяха най-добрите години за българския плакат?
ДТ: Смея да твърдя, че това бяха годините на моето поколение – Асен Старейшински, Людмил Чехларов и моя милост. Нашата тройка беше най-силната. След нас дойдоха Огнян Фунев, след това Божидар Йонов, после и Икономов. А преди нас се открояваха имена като Ангелушев и Поплилов. Плакатът е плакат, когато е на улицата. Лабораторните разработки са за някои артисти може би.

С: В колко екземпляра се печатаха плакатите по онова време и къде се разпространяваха?
ДТ: Печатаха се между 300 и 500 бройки, главно на ситопечат. Разлепяха се само на определените за това места в града. Имаше определена максимална бройка – около 100, която може да се разлепи за седмица по специалните колони, няколко огради и други места. От тези 300 бройки 100 отиваха за предпремиерата, още толкова за премиерата, а остатъкът се пазеше за следващи представления. От тези бройки взимахме и ние за личен архив. Плакатите се режеха във Фонда на съюза на художниците в Княжево и в Бояна, там имаше гилотина, а по-късно и в Илиянци.

С: Как точно протичаше работата по даден плакат?
ДТ: Ами авторите идваха при нас с молба да направим плакат в определен срок. Аз взимах пиесата, прочитах я, срещах се с режисьора, за да обсъдим неговото и моето виждане. След което правех 3-4 проекта в малък мащаб. Проектите се обсъждаха от режисьора, от художника на пиесата и от директора. После се рисуваше детайлирано и чисто в оригиналния размер 100х70 см. Отивахме с писмо от театъра в Княжево, за да декларираме, че ще даден плакат ще се печата и заплати. Ходехме като сърфисти с тези огромни листа. Печатарите искаха от нас да им забъркваме всеки отделен цвят! Понякога нямаше дори време да се снима плаката, тогава цветоотделката се правеше на място, ходехме на проби. Случвало се да взимаме още неизсъхнали плакати. После се ходеше на гилотина. Едва тогава плакатите отиваха в общината и по театрите. Затова казвам, че има огромна разлика в това дали плакатът е стигнал до хората на улицата или е останал „у дома на топло” само като ескиз. Защото големите усилия са след показването на проекта. Въобще, борбата беше многопластова – да отговориш на изискванията на възложителя, да си конкурентоспособен у нас, но и в чужбина, да си нов, свеж, разпознаваем.

С: За кои институции сте работили?
ДТ: Налагаше ми се да правя два пъти повече от останалите, защото работех освен за Младежкия театър, още и за Операта, за театрите в Разград, Плевен, Перник, Благоевград, Русе.

С: Освен плакати сте рисували запазени знаци и пощенски марки, разкажете нещо и за тях.
ДТ: Марките се рисуваха три пъти по-големи от размера за печат, това беше свързано със стандарта на немската техника, с която се работеше тогава. Правил съм цели серии.
Има едно погрешно схващане и у нас: неправилно казват лого на запазения знак. А „логос” на гръцки значи дума, това е определен метод до достигане до запазения знак. Лого е знакът на Кока-кола например. Говорим за запазена марка, в магазините не продават дрехи с лого, а маркови дрехи, „trade mark”.

С: Кажете нещо за шрифтовете, които сте ползвали във вашата работа?
ДТ: Вижте, графичният дизайн има най-богатата история от всички изобразителни изкуства. Защото всичко, което е шрифт, запазена марка, печатно издание, всичко това е графичен дизайн. Но плакатът, макар и да е част от дизайна, няма нищо общо с тази графика. Той е различен, защото всички останали произведения се гледат от къса дистанция (30-40 см) и се държат в ръце, а плакатът се гледа от метри или километри. Той не случайно се родее с пътните знаци и с комуникационния дизайн. Оттам идва и специфичната му, по-стабилна композиция. Иначе за самите шрифтове ползвахме европейски шрифтове и ги преправяхме, за да станат на кирилица. Буквите се режеха и се лепяха една по една.